Старицата
Планината носи на гърба си,
птиците не могат да я стигнат.
И върхът покорно се смалява.
Наръчът над бора я въздига.
Райската поляна се разтваря
в ароматна билкова омара,
Господ къпе крехките ѝ стъпки
и следи оставя от пендари.
А след нея на рояк пчелите
се възнасят във любовни химни.
Псалмите не стигат да възпея
благостта ѝ, свидната премяна.
В друг свят ли съм, Боже, че немея?
Богородица ли ми стои насреща –
гледам я и някаква магия
ме обхваща – с нея да се слея.
И пристягат грешното ми тяло
наръч и въже в сиротно лято.
А очите – тъжно наметало –
мислите жигосаха.
Със святост.
© Геновева Цандева All rights reserved.
