Старостта
На родителите ми
По Недялко Йорданов
Старостта е въздишка.
И е видно това
не по белите нишки
на твойта глава,
не защото забравяш
или нощем не спиш.
Себе си изоставяш.
Предпазливо вървиш
и въртят те все ставите –
колена, рамена.
И приятели ставате
със една тишина.
Старостта те променя.
Уж си ти, а не си...
Даже вече не решиш
оредели коси.
Недочуваш, упорстваш.
Някак си все си прав.
Все си в единоборство
с нечий вкус, с нечий нрав.
И ти пречат все младите,
че не са като теб.
Сгорещени са свадите,
а светът е нелеп.
Твоя крепост е къщата.
И гневът ти расте.
Старостта те превръща
в смешно малко дете.
Старостта е беззвучен,
тъй самотен рефрен.
Знам, че тя ще се случи,
не на мен, не на мен...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нина Чилиянска Всички права запазени
