Старостта
На родителите ми
По Недялко Йорданов
Старостта е въздишка.
И е видно това
не по белите нишки
на твойта глава,
не защото забравяш
или нощем не спиш.
Себе си изоставяш.
Предпазливо вървиш
и въртят те все ставите –
колена, рамена.
И приятели ставате
със една тишина.
Старостта те променя.
Уж си ти, а не си...
Даже вече не решиш
оредели коси.
Недочуваш, упорстваш.
Някак си все си прав.
Все си в единоборство
с нечий вкус, с нечий нрав.
И ти пречат все младите,
че не са като теб.
Сгорещени са свадите,
а светът е нелеп.
Твоя крепост е къщата.
И гневът ти расте.
Старостта те превръща
в смешно малко дете.
Старостта е беззвучен,
тъй самотен рефрен.
Знам, че тя ще се случи,
не на мен, не на мен...
© Нина Чилиянска All rights reserved.
