Във свойте мисли Тя мълчи. 

И там, дори, сред студ и свян,

пред себе си, от себе си, 

тя скрива като в малък тайник –

забравен, сякаш невидян –

мечти, врати, спестени думи, 

с надежда да ги съживи...

Но не от кал да е човекът,

роден, загинал, прероден

от облик стар във облик нов,

а да е нейното лице,

огледано във две очи,

но не повторено, уви,

а светло, друго, чисто, ново,

да грее с техните мечти...

със други думи, други думи,

от две мечти във две души.

Тя иска слънце – огледало,

но тя не иска себе си,

а иска Него, иска Него,

склонил очи си към очи,

но много по-различен, много,

приятел иска, може би,

но не у него, не у него,

това не стига ù, уви.

Тя иска обич, търси обич, 

в любов да бъде озарен, 

защото знае, че без него

не идва ден, не стихва ден.

Тя знае него, помни него,

но страх поглъща ù страстта

и тя ревниво, тихо пази

от своята душа-врата,

заключена, повредена,

ключа – в кутийка и във спомен,

затворен нейде в мисълта. 

За него. Стая без врата. 

15.06.2011г.