Стая без врата
Във свойте мисли Тя мълчи.
И там, дори, сред студ и свян,
пред себе си, от себе си,
тя скрива като в малък тайник –
забравен, сякаш невидян –
мечти, врати, спестени думи,
с надежда да ги съживи...
Но не от кал да е човекът,
роден, загинал, прероден
от облик стар във облик нов,
а да е нейното лице,
огледано във две очи,
но не повторено, уви,
а светло, друго, чисто, ново,
да грее с техните мечти...
със други думи, други думи,
от две мечти във две души.
Тя иска слънце – огледало,
но тя не иска себе си,
а иска Него, иска Него,
склонил очи си към очи,
но много по-различен, много,
приятел иска, може би,
но не у него, не у него,
това не стига ù, уви.
Тя иска обич, търси обич,
в любов да бъде озарен,
защото знае, че без него
не идва ден, не стихва ден.
Тя знае него, помни него,
но страх поглъща ù страстта
и тя ревниво, тихо пази
от своята душа-врата,
заключена, повредена,
ключа – в кутийка и във спомен,
затворен нейде в мисълта.
За него. Стая без врата.
15.06.2011г.
© Ангелина Кънчева All rights reserved.
