Прозорците на стаята са винаги затворени

към нови светове,

към нови залези и нови изгреви.

Прозрачни са до съвършенство

и чакащи челото ти

да се разбие в тях и да кърви;

да се нараниш в собственото си желание,

да се освободиш от своето страдание;

от безполезността на съзерцанието,

от ограничението и неспособността

да срещнеш другия с очи,

света да видиш.

Да докоснеш,

да обикнеш.

Винаги са празни на стаята стените.

Окичени с цветя, портрети и гравюри,

окичени със спомени

от време незапомнено,

изписани с невидимо мастило,

те пазят скрити тайни

далече от ушите

дори на тишината.

А белият им цвят отдавна не е бял.

Празен е умът ми като на затворник

себе си забравил през годините,

с отнета свобода,

прокуден от света,

изгубил съвестта.

Празен сън сънува в празна стая -

незаключена килия

без пазач, без страж.

Себе си затворил – в своя воля.

Чуждата вина проклина,

своята си болка скрива.