21.02.2023 г., 7:55  

Стихове от кашона

680 2 2

СТИХОВЕ ОТ КАШОНА

 

Моите стихчета, Господи, сигурно са ти омръзнали –

като котета зимни,

родени във тъмен балкански кашон,

с неизвестен баща

и със майка,

убита от последния грохнал икарус –

емфиземно бълбукащ и врящ Кракатау,

който бълва атомни гъби от огън и жупел

към тъмното гето на Варна,

 

още слепички котенца в опикана маза

със избити на изток

(дълго нямаше Запад)

прозорци,

с гуреливи и жълти електрически крушки,

оплюти от затоплени и изпарили се върху тях

февруарски мухи –

електрика,

която съседите най-редовно крадат

с треперлива душа

и със потни от нервната бедност

и страх клептомански ръце,

 

съседите –

моите еднокочинни свини,

пияници,

верни приятели,

пръдливите ми съкилийници,

които нахлуват в съня ми,

в живота ми,

обримчени с лъщящата, бронирана слюнка на паяка

като хванати в мрежите негри

в саваните на Серенгети по здрач,

 

за какво са им моите котила писукащи,

пухести, току-що измъкнати от космическата плацента,

котенца,

впили сребърни нокти и дъх и душица

в уюта изкормен на нечий каталясал,

бракмясал,

обрасъл със троскот до трафопоста,

разкапан москвич

с 6/4 портрета на Сталин

и родилния белег на Горбачов,

 

за какво им е моята толкова късна любов,

стихчета –

върволици от пленници в Освиенцим с подути кореми,

азиатски субекти, сукали мляко и вятър

от гордите облаци над Сакар и Кавказ,

слепи котенца – да се гърчат в кашона,

садистично изхвърлен върху пряспата сняг,

 

цял живот в коридори към другия свят ли живях,

че и моите стихчета

като влакове в черни тунели

летяха – далече от моя зазидан живот

с неизменните печки с изгорели котлони,

умряло мушкато,

изтърбушен дюшек,

зазимения фикус,

две стари бюра в коридора на блока –

този Ноев ковчег с натрошени ребра,

който плува в космичния студ,

 

в който, Господи, може и аз да умра,

панелен Джурасик парк за зле платени двукраки хиени,

гепарди в пенсия,

проскубани лъвове,

разширени лъвици с отместени нейде зеници,

дислоцирани по етажите армии котенца,

зайченца,

писенца,

ваксинирани пудели,

доживотни млеконадойни стахановци –

козички в мазите с мухлясал бетон,

които вият,

плачат и стенат

и гънат души

между празните фурни на залеза

и пангара на изгрева,

върху който мъждука последната свещ,

 

моите стихчета през живота минават с подкосени нозе –

без да знаят защо носят моята болка.

Е, какво пък, не ритайте този кашон.

Може всички да се напъхаме в него

през дългата зима.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Валери Станков Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Мъжко хоро

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Жените на България

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Маргаритено

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Ребро над сърцето

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Апостоле!

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Ти

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...