СТИХОВЕ ОТ КАШОНА

Моите стихчета, Господи, сигурно са ти омръзнали –

като котета зимни,

родени във тъмен балкански кашон,

с неизвестен баща

и със майка,

убита от последния грохнал икарус –

емфиземно бълбукащ и врящ Кракатау,

който бълва атомни гъби от огън и жупел

към тъмното гето на Варна,

още слепички котенца в опикана маза

със избити на изток

(дълго нямаше Запад)

прозорци,

с гуреливи и жълти електрически крушки,

оплюти от затоплени и изпарили се върху тях

февруарски мухи –

електрика,

която съседите най-редовно крадат

с треперлива душа

и със потни от нервната бедност

и страх клептомански ръце,

съседите –

моите еднокочинни свини,

пияници,

верни приятели,

пръдливите ми съкилийници,

които нахлуват в съня ми,

в живота ми,

обримчени с лъщящата, бронирана слюнка на паяка

като хванати в мрежите негри

в саваните на Серенгети по здрач,

за какво са им моите котила писукащи,

пухести, току-що измъкнати от космическата плацента,

котенца,

впили сребърни нокти и дъх и душица

в уюта изкормен на нечий каталясал,

бракмясал,

обрасъл със троскот до трафопоста,

разкапан москвич

с 6/4 портрета на Сталин

и родилния белег на Горбачов,

за какво им е моята толкова късна любов,

стихчета –

върволици от пленници в Освиенцим с подути кореми,

азиатски субекти, сукали мляко и вятър

от гордите облаци над Сакар и Кавказ,

слепи котенца – да се гърчат в кашона,

садистично изхвърлен върху пряспата сняг,

цял живот в коридори към другия свят ли живях,

че и моите стихчета

като влакове в черни тунели

летяха – далече от моя зазидан живот

с неизменните печки с изгорели котлони,

умряло мушкато,

изтърбушен дюшек,

зазимения фикус,

две стари бюра в коридора на блока –

този Ноев ковчег с натрошени ребра,

който плува в космичния студ,

в който, Господи, може и аз да умра,

панелен Джурасик парк за зле платени двукраки хиени,

гепарди в пенсия,

проскубани лъвове,

разширени лъвици с отместени нейде зеници,

дислоцирани по етажите армии котенца,

зайченца,

писенца,

ваксинирани пудели,

доживотни млеконадойни стахановци –

козички в мазите с мухлясал бетон,

които вият,

плачат и стенат

и гънат души

между празните фурни на залеза

и пангара на изгрева,

върху който мъждука последната свещ,

моите стихчета през живота минават с подкосени нозе –

без да знаят защо носят моята болка.

Е, какво пък, не ритайте този кашон.

Може всички да се напъхаме в него

през дългата зима.