Надеждата се ражда,
        проплаква, без да знае,
че нещо ще пирува с душата ѝ невръстна.
Замахва острие
    и кръв по пода пари,
надеждата се вглежда отдалече във трупа си.

Не бе ли твърде рано,
    а може би пък късно,
безжизненост коварна 
    със мършави ръце
душите ни тъй гневно
    до пясък да разкъсва,
да бъдем хора правото
    какво ли ни отне?

Със восъка се стапят
    сълзите ни горчиви,
но свещи в тоя свят отдавна не горят.
Воал от вечен мрак
    в безкрая се разлива,
а ние с теб се лутаме без бъдеще и път.

И нито аз познавам
    чертите ти мъртвешки,
и нито ще зърнеш в очите ми искра,
почти обезумели
    сред ада търсим нещо,
а все по-мълчаливо тежи над нас пръстта.

Какво изобщо търсим,
    щом всеки дъх безцелен
е призрачно сияние 
    над плиткия ни гроб?
Начало или край 
    в смъртта си ще намерим,
щом бъдеще и минало 
    сме вързали на сноп.

И няма вече утре,
    а днес е вечна жажда
по вчерашните сивкави, бледнеещи следи.
Надеждата умира
    и бавно се преражда
във страх, удавящ в себе си човешките съдби.

Преди да бие още
    сърцето ми ръждиво,
страхът е там и чака търпеливо своя ред.
Родя ли се, аз зная,
    че той ще ме открие -
щом впие нокти в мене, ще стана ли човек?