Студ*
Животът, суров и безпътен,
убива ме всеки изминал ден,
дали добротата го прави безсмислен,
или лошотата надделява в мен?
... И тихо стоя си самичка
в празната стая и в мрака студен,
усещам как бавно се смачквам с тъгата
и светът ми остава смразен.
Вдигни глава и виж красотата,
възможно ли е да видиш това?
Безмълвна ме тегли съдбата
към дъното на пропастта.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елена Антонова Всички права запазени
