Стъкната обич
Свивам в кок разпилените морски коси - водопад,
сипя нежност от пръсти, любовта ми събрали.
И те обичам - с превития по котешки гръб,
когато, настинал, вендузи поставям като бокали.
Ти потрепваш - вятър, люлеещ презрели жита,
аз те галя и от нежната ласка заспиваш.
Щом те покрия с разпуснатата си коса -
се превръщаш в кокиче и в съня си с мене се сливаш.
Севернякът отдавна е наточил най-острата си игла
и свири кухо в комина на нашата къща.
Стъквам огън - ухание ябълково - в стаята, до сутринта
и знам - с моята греяна обич силата си ще връщаш.
След това ти, прероден, ще изправиш снага,
настинките-паяци тупайки, дето нокти са в кожата впили,
ще се сгушиш в мене - до утрото... В мрака зимен сега
от магията Обич ще черпим за двама ни сили!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Кръстева Всички права запазени
