Стъмни се вън
Стъмни се вън, в душата се смрачи.
В мъглата гъста се изгубвам от сълзи,
а рана стара се отваря...и боли.
Не съм готова, да си тръгнеш,
и никога не ще съм. Пред старата икона
с очи се моля и шептя...не стигат думите,
а искам да изпрося за теб една звезда,
която да съхрани душата ти в нощта,
в която се изгубваш, изтичаш през очите ми...
Във шепи сбрала всичките сълзи,
се моля бездиханно, и нямам сили да погледна
иконата пред себе си...а Той ми се усмихна...
И нищо този път не каза.
Усмивката Му, беше малко тъжна, но надеждна.
Аз Му повярвах, повярвай Му и ти!
Не тръгвай... просто остани.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
