Senni (Силвия)
162 1968
14.08.2008 г., 11:28 ч.

Сурова нежност 

  Поезия » Философска
980 0 9

Когато... утрото избяга от уплаха,

минутите във отчаяние умираха,

секундите празнуваха победата,

разнищваха ме... злобно се надсмиваха.

И вятъра... прибираше останките

от чувства разпилени и нахапани,

и стенеше, и стръвно гледаше

не се побираше... във рамките...

Цветята... бяха плахи и засрамени,

във красотата си увяхваха печално,

земята се напукваше от сушата,

душата ми умираше... идеално.

И Слънцето... залезе примирено,

и изгрев нямаше, и тъмнината падна бавно,

нощта... царуваше... опиянено

и всичко бе печално, гладно... жадно...

Тогава... в мрака аз прогледнах,

от тялото излязох... плавно, хладно,

огледах се... посоката не знаех,

но тръгнах... в пепелта потъвах бавно.

Препъвах се, разнищвах сетивата,

сърцето спираше, в секундите умирах,

душата си изгубвах в тъмнината

и раните боляха... но не спирах.

И време ли е вече да си тръгна,

и падна ли нощта... в краката,

и неразбрана ли оставам в ъгъла,

и ще успея ли да съхраня Жената?...

Къде отивах... нещо се пробуди,

във тъмнината образа ти скрит рисувах,

с ръцете си... до кръв одрани,

усещах те, изгубвах те... намирах.

И беше остър мрак и пустота ехидна,

и всичко бях готова... да изгубя,

във воплите... удавях се и стенех

душите ни спасявах... бях ли луда?

 

© Силвия Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??