Сурова нежност
Когато... утрото избяга от уплаха,
минутите във отчаяние умираха,
секундите празнуваха победата,
разнищваха ме... злобно се надсмиваха.
И вятъра... прибираше останките
от чувства разпилени и нахапани,
и стенеше, и стръвно гледаше
не се побираше... във рамките...
Цветята... бяха плахи и засрамени,
във красотата си увяхваха печално,
земята се напукваше от сушата,
душата ми умираше... идеално.
И Слънцето... залезе примирено,
и изгрев нямаше, и тъмнината падна бавно,
нощта... царуваше... опиянено
и всичко бе печално, гладно... жадно...
Тогава... в мрака аз прогледнах,
от тялото излязох... плавно, хладно,
огледах се... посоката не знаех,
но тръгнах... в пепелта потъвах бавно.
Препъвах се, разнищвах сетивата,
сърцето спираше, в секундите умирах,
душата си изгубвах в тъмнината
и раните боляха... но не спирах.
И време ли е вече да си тръгна,
и падна ли нощта... в краката,
и неразбрана ли оставам в ъгъла,
и ще успея ли да съхраня Жената?...
Къде отивах... нещо се пробуди,
във тъмнината образа ти скрит рисувах,
с ръцете си... до кръв одрани,
усещах те, изгубвах те... намирах.
И беше остър мрак и пустота ехидна,
и всичко бях готова... да изгубя,
във воплите... удавях се и стенех
душите ни спасявах... бях ли луда?
© Силвия All rights reserved.
