Светулка прелита нощес,
И пърха с криле през мъглите.
И щом я види човек,
веднага си спомня звездите.
Че много мечти е забравил,
И често оставал е сам.
И тежка тъга натоварил,
Връз рамене и ум разпилян.
А светулката леко примигва,
И подсеща, ту тебе ту мен.
Че нощта неусетно си тръгва,
И пристига неизвестния ден.
А във него са млади мечтите,
И живота е бърз и кипи.
Но ти не забравяй звездите,
В осветените нощтни мъгли.
Че от тях най-се сеща човека,
За забравени чисти мечти.
А светулката прави пътека,
И напомня, че има и дни.
© Орлин Георгиев Всички права запазени