Светът да блесне – мокър гълъб бял...
Чадърът ми под слънцето сияе
погалва го небето с нежна длан,
днес слънчево е, не вали. Това е
и слъчев диск с варак е начертан.
И древен е и млад, като икона,
молитвите ни в шепичка събрал,
те облаците буреносни гонят,
та другаде да хлипат в зла печал...
Светът да блесне – мокър гълъб бял...
И в синьото небе мечта полита,
красива, волна – обич и копнеж.
от черни сенки да остане скрита,
аз зная, слънце – лъч ще ѝ дадеш.
И ще размаха вятърът крилата
и тихо ще я понесе натам,
където болката е непозната
и никой не е тъжен, стар и сам
към изгревен и светъл древен храм...
И там внезапна обич заструила,
ще звънне тихо в щурчовия глас
надежда бяла, вяра, нова сила,
ще пръснат хиляди искри над нас.
Човекът ще е брата на човека,
внезапно светла истина прозрял,
че има смисъл в ориста нелека,
че чудеса не раждат смърт и кал,
за обич Бог живота ни е дал.
И можеш ти да кажеш, че отдавна,
от този дъжд светът ни е размит,
от кални струи – зли и водоравни,
стремежът към доброто, че е мит.
Но вяра избуява – неспокойна,
погалена от топлия южняк,
в душите кърпи черната пробойна,
и няма смърт, ни болка, нито мрак,
възражда се светът ни пак и пак...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
