Душата ми е сита, а отвъд,
отвъд блестят сто хиляди искрици!
Прилича ли сърцето ми на съд,
събрало обичта на две зеници?
За миговете силен земетръс
преминах през реки и през баири.
Душата си събирах къс по къс,
оставях нейде свойте светли дири.
Намирах се в залеза червен,
в златото на есенните листи.
Светът е стих от стар, прастар рефрен,
спокойни утрини, зори лъчисти. ...