Свирепи, разкъсващи рани

Още какво трябва да причиня на себе си?

Да обичаш така, че да плачеш при допир,

да обичаш така, че да бягаш във сънища!?

Сладки, свирепи, разкъсани, истински,

мили и нежни... винаги искащи.

Това не съм аз... поне не искам да бъда,

защото страхът след това ще убие и двама ни!

Моят си страх...

не говоря за друг.

Смелост във думите.

Истина... сляпа

Ослепяла от себе си,

изцежда земята.

Създава ненужни калъпи и мостри,

но аз й забодох карфиците остри.

Без жал,

не искам да спирам,

но искам да ме обсебят нови потоци

от свята заблуда Любов!

Същата, както преди.

Както тогава, когато

наричахме себе си

страст и желание,

слабост и истина.

Всичко за мен си!

Но дали е наистина?

Винаги питах се

и винаги мислех за края

и с толкова чувства ти казваше:

"Не! Ще те обичам до края!"

И създадох свирепи, разкъсващи рани.

Рани от истини, слабости крайни.

И от болката сляпа научих се днес

Човек да не бъда, по-добре да съм пес!