Още какво трябва да причиня на себе си?

Да обичаш така, че да плачеш при допир,

да обичаш така, че да бягаш във сънища!?

Сладки, свирепи, разкъсани, истински,

мили и нежни... винаги искащи.

Това не съм аз... поне не искам да бъда,

защото страхът след това ще убие и двама ни!

Моят си страх...

не говоря за друг.

Смелост във думите.

Истина... сляпа

Ослепяла от себе си,

изцежда земята.

Създава ненужни калъпи и мостри,

но аз й забодох карфиците остри.

Без жал,

не искам да спирам,

но искам да ме обсебят нови потоци

от свята заблуда Любов!

Същата, както преди.

Както тогава, когато

наричахме себе си

страст и желание,

слабост и истина.

Всичко за мен си!

Но дали е наистина?

Винаги питах се

и винаги мислех за края

и с толкова чувства ти казваше:

"Не! Ще те обичам до края!"

И създадох свирепи, разкъсващи рани.

Рани от истини, слабости крайни.

И от болката сляпа научих се днес

Човек да не бъда, по-добре да съм пес!