Съдбата и поетът

В търсене на смисъла избягах

и после над реките прелетях.

В черните си кърви се овалях,

надвесен на бездънни бездни бях.

Смъртта ми бе красива и жестока,

птица бе с разперени крила.

Макар да бе и силна, синеока

надвесена над радости жена.

Понечих да се върна и пропаднах,

понечих да заспя и се смутих.

Заучих що е мир и що е радост

и в новата си роля се родих.

Потеглих аз по друм красив и пълен

с надежди, неизказани мечти.

Това, което исках, е бездумен 

да грея над солените води.

Умрях и се родих във нова сила,

желание за мъст във мен гори.

Съдбата ми изпрати клонка гнила,

която аз превръщам във лъчи.

Запалих бавен огън, той не гасне.

Очите на герои той твори.

Когато поумнея, ще порасна,

тогава ще милея за беди.

Сега съм сам и глух, щастлива сянка

на бъдния, творящия човек.

Дали ще мога вечен да остана, 

или ще се скатавам още век?

Прошепна ми съдбата да съм силен

и каза ми, бъди голям човек.

Отвърнах ù да ходи да се ш**а, 

ще правя к'вот' си искам, ти да мреш.