Сърцето знае...
Времето забавя крачки в мъртвите листа.
Колко бързо прелетяха миговете летни!
Зимата студенокръвно готви се за старт.
Пролетта… Ах, тя изглежда толкова далече!...
Идват дълги, мразовити декемврийски нощи.
Ще се сгуши самотата в хладната постеля.
И защо ли да го крия? Помня, помня още
пръстите преплетени, телата полудели…
дланите от кадифе… дъха на мъжка страст,
крепостта обхождаща, преди да я превземе…
Помня онова необяснимо между нас…
разчленените посоки… тежките дилеми...
Хайде, Господи, вдигни проклетото табу!
Докога ще ме изпитваш колко съм ти вярна?
Умореното сърце нозете си събу.
Седна до канавката, че сила не остана.
Съзерцава как светът край него си върви…
Радва се, щом зърне двама влюбени, щастливи!
Чака търпеливо любовта… Без стон. Без вик.
Знае то - на мъдростта тъгата не отива!
Албена Димитрова
28.11.2021.
София.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Албена Димитрова Всички права запазени
