Със мен, но сама...
Убих последната надежда,
че бих могъл да съм обичан.
Такъв, със дефицит на нежност.
С уплашена любов на срички...
Звездите колко още да броя,
и в синьото небе да полетявам,
когато ти си с мен, но си сама,
а аз във стихове те претворявам?!...
Не се усмихваш,
нито аз.
И някак си не вярваме във чудеса.
Романтиката не била за нас.
(Заспиваме си поотделно в две легла)...
Така, че майната ѝ на Луната,
звездите, полетите, дъждовете!
Душите ни щом в
самота,
от двете ни тела, отделят се...
Danny Diester
Marburg, Germany
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
