И ето ме...
Не спирам да мъкна оковите.
Не забравям и не ми минава.
Сама се нагълтах с отровата
и търпя. Друго не ми остава.
 

Хората казват:
Каквото посееш, ще жънеш.
Е, прави са. Сега ми тежи.
Понякога така ми се потъва,
а друг път ми се лети.
 

Но крилете ми...
сякаш обхванати от вериги,
непотребни са. И не летя.
В миналото оставам завързана,
но всичко си причиних сама.
 

И разбираш,
че съвестта е най-чиста,
когато друг не си наранил,
но понякога и това се случва
и трябва да си платим.
Р. Братанова