Последният необитаем мъж си,
малкото ми,
писъчно нереален,
с натъртено сърце.
Не бях жива преди да те съзра.
В арсенала ми има само
вятър във всеки джоб
и разкихал се дъжд,
преливащ от вените.
Нищо не мога да ти дам,
освен едно голо обичане,
а ти продължавай да тиктакаш
върху похлупака на бързото ми тяло
и да отброяваш стотните до края.
Векове ли минаха да те измисля?
Самотата ли се изваля да те извая?
И колко очи ослепих
докато те съзра,
колко стени облепих
с молби да ме намериш...
А ти винаги си била
в причудливите плетеници
на собствената ми сянка,
в усмивките на слънчевите зайчета
протегнати в замрелите следобеди.
Преминала през бледи укори
и отвъд късогледите уроки
на прокълнатото ни несрещане.
Сега, когато усещам и крея
под януарския лъх на края,
когато най-сетне прозрях
ненужността на всеки един
несподелен с теб триумф,
ще съживиш ли последните въгленчета
на моето бавно догарящо аз
и ще лумнеш ли в милувките ми?
Като едно общо звездно сърце...
© Marielli De Sing Всички права запазени