Последният необитаем мъж си,

малкото ми,

писъчно нереален,

с натъртено сърце.

Не бях жива преди да те съзра.

В арсенала ми има само

вятър във всеки джоб

и разкихал се дъжд,

преливащ от вените.

Нищо не мога да ти дам,

освен едно голо обичане,

а ти продължавай да тиктакаш

върху похлупака на бързото ми тяло

и да отброяваш стотните до края.

Векове ли минаха да те измисля?

Самотата ли се изваля да те извая?

И колко очи ослепих

докато те съзра,

колко стени облепих

с молби да ме намериш...

А ти винаги си била

в причудливите плетеници

на собствената ми сянка,

в усмивките на слънчевите зайчета

протегнати в замрелите следобеди.

Преминала през бледи укори

и отвъд късогледите уроки

на прокълнатото ни несрещане.

Сега, когато усещам и крея

под януарския лъх на края,

когато най-сетне прозрях

ненужността на всеки един

несподелен с теб триумф,

ще съживиш ли последните въгленчета

на моето бавно догарящо аз

и ще лумнеш ли в милувките ми?

Като едно общо звездно сърце...