Тъжнопад
Венчана за плача на небесата
воала си повдигна над света,
че ложето ѝ брачно е земята,
постлана със цветя на вечността.
Златистите огньове минзухари
и бледи хризантеми за разкош,
в смарагдовите свещници догарят,
а спуска се смолиста, черна нощ.
Отронени листа жълтокафяви
молитвено въздъхват в пепелта,
обречени на гибелна забрава,
в безрадостния плен на горестта.
Скърбящи са и старите алеи,
пропита от сълзи е и пръстта.
Пред нея, Господарката немеят:
на трона си мъглив е Есента.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Митева Всички права запазени
