Тъжнопад

Венчана за плача на небесата

воала си повдигна над света,

че ложето ѝ брачно е земята,

постлана със цветя на вечността.

Златистите огньове минзухари

и бледи хризантеми за разкош,

в смарагдовите свещници догарят,

а спуска се смолиста, черна нощ.

Отронени листа жълтокафяви

молитвено въздъхват в пепелта,

обречени на гибелна забрава,

в безрадостния плен на горестта.

Скърбящи са и старите алеи,

пропита от сълзи е и пръстта.

Пред нея, Господарката немеят:

на трона си мъглив е Есента.