Tа дори и небето да падне...
Почерня и съвсем се продъни
и проряза тъй тънката дрипа
на небето порой, от съня ни,
огън, жупел Отецът изсипа.
Знам, виновни сме, Татко! Кочия,
с двеста коня над грешници тътне,
а на капрата седнал Илия,
гневно хули ни – зли и безпътни.
Те седят си в богатите къщи
и безспирно, безсрамно гуляят,
а вдовица сираче прегръща:
— "Милост, Боже! Дано да е краят!"
Вятър гъне дървета и стенат,
и стените на къщите стари.
—"Бий конете, дано променена
да осъмне земята, но стари
и затлачени с тръни сърцата
и покрити с чернилка душите,
не отмива дори непозната
до днес буря. Грехът неизмит е.
И горчи и мътилка таложи,
и сме същите злобни, и ядни...
Саламандри в човешки сме кожи,
та дори и небето да падне...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
