Почерня и съвсем се продъни
и проряза тъй тънката дрипа
на небето порой, от съня ни,
огън, жупел Отецът изсипа.
Знам, виновни сме, Татко! Кочия,
с двеста коня над грешници тътне,
а на капрата седнал Илия,
гневно хули ни – зли и безпътни.
Те седят си в богатите къщи
и безспирно, безсрамно гуляят,
а вдовица сираче прегръща:
— "Милост, Боже! Дано да е краят!" ...