Табу
Те, времената, менят се.
Mеним се и ние със тях.
Един остарява –
друг ражда се
с мечтата,
на детския смях.
Човекът, се ражда, умира.
Човекът, е крехко стъбло,
пречупващо в призма всемира –
подобен, дори на кълбо.
Изтекли са цели епохи,
през времето –
пътна врата,
която на много въпроси,
прикрива, уви,
същността.
Не можеш да вземеш в дланта си,
ни шепа от жива вода,
в която измил съвестта си,
си газил със мръсни крака!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Бостан Бостанджиев Всички права запазени
