kasius (Бостан Бостанджиев)
390 1672
10.07.2006 г., 1:07 ч.  

Табу 

  Поезия
582 0 3

Те, времената, менят се.


Mеним се и ние със тях.


Един остарява –

друг ражда се

с мечтата,

на детския смях.

 

Човекът, се ражда, умира.


Човекът, е крехко стъбло,

пречупващо в призма всемира –

подобен, дори на кълбо.

 

Изтекли са цели епохи,

през времето –

пътна врата,

която на много въпроси,

прикрива, уви,

същността.

 

Не можеш да вземеш в дланта си,

ни шепа от жива вода,        

в която измил съвестта си,

си газил със мръсни крака!

© Бостан Бостанджиев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Прекрасно е даже, а тези които не разбират от поезия да си траят!
  • Не можеш да вземеш в дланта си,

    ни шепа от жива вода,

    в която измил съвестта си,

    си газил със мръсни крака!

    Този пасаж много ми хареса.
  • Не можеш да вземеш в дланта си,

    ни шепа от жива вода,

    в която измил съвестта си,

    си газил със мръсни крака!

    Хареса ми! Поздрав!
    Щастлив ден ти желая
Предложения
: ??:??