Те, времената, менят се.
Mеним се и ние със тях.
Един остарява –
друг ражда се
с мечтата,
на детския смях.
Човекът, се ражда, умира.
Човекът, е крехко стъбло,
пречупващо в призма всемира –
подобен, дори на кълбо.
Изтекли са цели епохи,
през времето –
пътна врата,
която на много въпроси,
прикрива, уви,
същността.
Не можеш да вземеш в дланта си,
ни шепа от жива вода,
в която измил съвестта си,
си газил със мръсни крака!
© Бостан Бостанджиев All rights reserved.
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
