---

"... кратък поклон и тръгни — гола, нахална и млада."

Н. Йорданов

Само тя получава — за час и за място — известие.

Идва тихо. И гола, по грях. Без вина и пантофи.

Тя е трудна на повик. Но с нея танцуваме лесно,

даже (с утрешна дата) валсува и с моите строфи.

Шепнешком ме прегръща, затваря си трайно очите.

Не от срам, не от страх. Не от болки и съвести гузни.

И ме знае до точка — аз пиша, а тя се прочита

по тефтера ми, в който с писеца листата охлузвам.

И в нощта ми прокрадва се. Сляпо си ляга до мене,

носи винаги вино и няколко глътки наслада.

И не вижда очите ми — как я обичат в зелено,

но изпива до капка страстта им — нахална и млада.

Тя по менe рисува с бои, но и с въглен и сажди —

ставам пещен продукт. Как от себе си да я зачеркна,

щом през щорите нощем звездите гърба й обяздват

и съм цялата стръв и борба, но — и нейната жертва.

После тръгва с усмивка, протяга ми длан за ”довиждане”

и след кратка целувка на прага, за дълго отлита.

И не знае (защо ли й трябва!) сълзи как прииждат

зад вратата, където оставам с раздялата скрита.

”За какво ти е тази любов, мълчалива и тайна!” —

съвестта ме пробожда — настъпена в тъмното драка.

Аз успивам слуха си, процеждам през зъбите: Майната ти!

— Хубав ден, моя обич! Аз още съм тук. И те чакам...

---