Така не ти простих...
Така не ти простих за тишината,
с която ме научи да живея.
Уютно бе ми долу на земята –
наместо горе с птиците да пея…
Така не ти простих за самотата,
с която ме остави да умирам.
Вечер само късно в празнотата –
се научих рани да събирам…
Така не ти простих и за лъжите,
които ме превърнаха в лъжкиня.
Душата ми облякоха сълзите –
захвърлена сама насред пустиня…
Така не ти простих за тишината,
боядисала сърцето ми във синьо…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Силвия Йорданова Всички права запазени
