Танцувай, ветре, танцувай, защото утре няма да можеш.

Танцувай днес и в мрака, и в деня, защото утре ще се потъмни една съдба.

Това ще е твоят танц на живата смърт,

танцът на отклоняването от господ и светостта.

И ако можеш, ветре, отиди и разроши косите на това момиче

и покажи ù поне като за последно глътките въздух, които поема,

защото утре е денят, в който то си отива, отива си, но без своята рожба.

Танцувай така, сякаш много хора са на прага на епидемия,

сякаш предстои нещо много черно.

Защото след този ден и нощ денят дълго ще стои уплашен в ъгъла

и няма да може да покаже красотата си.

Танцувай из стаята ù, из тавана и напомняй за нещото, което дълго ще търси,

защото утре призори тя си отива.

Това 19-годишно момиче си отива.

Това момиче си отива, но без сърцето си, но без самоличността си.

Отлита в мрака на заблудата и дълго дълбоко ще навлиза в него

и дълго ще рови, като че ли там ще намери детето си,

като че ли ще успее да го замени.

Годините само ще наслагват спомена за този ден в нея

и те като водорасли ще гният в душата ù, но тя все напред ще гледа,

но тя все ще мисли че там е спасението ù,

и ще изкове стълби от грешки

и нейният грешен и луд замък другите ù рожби ще го изградят.

Но по ирония на съдбата може и да бъде завършен или от сърцето ù,

или от най-неочакван човек.

Танцувай, ветре, в тази сляпа пустош, защото утре е денят на човешкия съд,

а стигне ли се до него, значи че се е стигнало до самоотписване на всичко ценно в живота.

Кога човек е могъл да оцени това, което има?