Танцът на есенното листо
Той протегна ръцете си, бели и тънки от студ,
и я хвана през кръста, от августов пламък запален.
От потира на слънцето паднаха капки мавруд
и поръсиха танца им с топлата кръв на безкрая.
Залюля се животът им – стана въздушен трапец.
Те и двамата – огън и дъх – полетяха нагоре.
А ленивата градска камбана замръзна на шест
в ноемврийския мрак, който никак не беше за полет.
Прекатури се бързо градецът и стана небе
със звезди, натрошени във всеки човешки прозорец.
Тя единствена светеше в тъмното – слънцето бе
разтопило снагата си в нейната есенна горест.
Той притегли лъчите към себе си сякаш властта
да обича му бе подарена за тази минута.
А в петите ѝ златни се раждаше днес пролетта
като стъклена малка обувка, след бала събута.
Той въздъхна и вдигна земята към синия край –
там започва вълшебството ново на всичко сломено.
Тя по някакъв свой неподвластен на смърт обичай
пожела пролетта с всеки кръг на тангото вечерно.
И когато догонваше вятъра, бял и студен,
и когато го следваше сякаш е спомен невръстен.
Оголяло осъмна дървото на другия ден.
Като кръст, върху който разпнатият Бог е възкръснал.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Цонева Всички права запазени
