Изживя живота си достоен
по пътя начертан от ориста,
когато си тръгна от света лъжовен,
в дома ни спусна се нощта.
За моята младост бе гръм от небето,
сякаш прекатури се изведнъж планината,
отеква грохотът й дълго в сърцето,
мъката никога не напусна душата.
Понякога в съня ми се явяваш,
образ блед потрепваащ в мараня,
пак мъдри съвети ми даваш,
докато на прозореца ми почука деня.
Те бият в мен като камбана,
като сирена надават вой,
когато от житейският път изостана,
или направя обратен завой.
© Никола Яндов Всички права запазени