Татко

                                          Изживя живота си достоен

                                          по пътя начертан от ориста,

                                          когато си тръгна от света лъжовен,

                                          в дома ни спусна се нощта.

                                          За моята младост бе гръм от небето,

                                          сякаш прекатури се изведнъж планината,

                                          отеква грохотът й дълго в сърцето,

                                          мъката никога не напусна душата.

                                          Понякога в съня ми се явяваш,

                                          образ блед потрепваащ в мараня,

                                          пак мъдри съвети ми даваш,

                                          докато на прозореца ми почука деня.

                                          Те бият в мен като камбана,

                                          като сирена надават вой,

                                          когато от житейският път изостана,

                                          или направя обратен завой.