Те не бяха такива

Те не бяха такива

Голи силуети с разбулени тайни

нижат се покрай мен и разнасят паметта си.

В центъра съм аз – невидим и злокобен,

излъчващ огнени стрели от мисли.

Това са всички те – хищни животни,

изсипващи отгоре ми пепел и жар.

Пепел от изкоренена доброта.

Жар от изгорени сърдечни отломки.

А те не бяха такива!

Всичките имаха човешки рани,

отворени, зеещи.

Раздаваха ги по между си.

И аз продължавам плавно напред.

Подминавам без окови мистериозния кръг.

В него събрани са всичките,

описват ми разбулените си тайни

и с безцветен коректор затриват саждите си.

А то всичко се вижда:

Приятелства – колкото искаш!

Кое от кое – по-безпределно.

Почесвам се. Нехая. Скривам се.

Те продължават срещу вятъра

да разбулват фалшивите си тайни.

Не! Те определено не бяха такива!

Едва сега ги изучих всичките:

Гори ли буен огън – стоплете се!

Тече ли пенливо вино – пийнете си!

Расте ли строен клас – нахранете се!

Сега има пъстро-нанизана трапеза за тях

Чудя се с кой да я споделя?

Коя от коя гозба да похваля на първо време?

След като всичките са подправени с техните откровения.

И все пак ще опитам:

Заповядайте, драги мои!

Има от всичко по малко

и по малко от всичко.

За всекиго…

Нали не бяхте такива?

12 януари 2016г.

Пловдив