Ти...
Ти, моя възраст, наречена средна…
(вече средна не е трийсет и три…)
Безобидна? Смирена? Безвредна?
Всички пожари ли ти угаси?
Любовта ти дали се изгуби
в тази разумна житейска среда…
Преболяха ли всички заблуди?
И кога от момичето стана жена?
Умори ли го дългото гонене
на химери и чудеса…
И дали то е вече готово
да стъпи на здравата, твърда земя?
Да прибере крилете си уморени…
Да забрави последното късче небе…
И във него мечтите си неродени
да погребе…
Може ли вече да се сбогува
със стихиите на младостта?
Всяка есен сънува… Сънува
протуберансите на пролетта…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нина Сименова Всички права запазени
