Ти...
Ти, моя възраст, наречена средна…
(вече средна не е трийсет и три…)
Безобидна? Смирена? Безвредна?
Всички пожари ли ти угаси?
Любовта ти дали се изгуби
в тази разумна житейска среда…
Преболяха ли всички заблуди?
И кога от момичето стана жена?
Умори ли го дългото гонене
на химери и чудеса…
И дали то е вече готово
да стъпи на здравата, твърда земя?
Да прибере крилете си уморени…
Да забрави последното късче небе…
И във него мечтите си неродени
да погребе…
Може ли вече да се сбогува
със стихиите на младостта?
Всяка есен сънува… Сънува
протуберансите на пролетта…
© Нина Сименова All rights reserved.
