Обичах да се взирам във небето, във полята, във звездите...

Обичах да се вслушвам в птиците, в песните, словата, в мислите...

Обичах да си мисля, че те има, но си далече – някъде в мечтите...

Обичах да си казвам,  че те има, не до мен, а на крилете и на птиците....

И плачех заедно със твоите неволи, смеех се високо и се радвах,

и си казвах – той ще дойде скоро и на крилете си ще ме поеме.

Очите ти целувах и те гледах, кротко как до леглото ми стоиш

и ми шепнеш мили думи, шепнеш, докато тихичко заспиш.

Казваш ми, че съм красива, че съм истинска и луда,

казваш, че съм твоето момиче и не искаш никоя друга.

Мислех, че лъжа си, че си сън или пък магия?

Или може би сама измислих те и нарисувах те, не крия,

че те чаках и те исках, а сега не зная що да сторя...

За да те запазя или да те скрия, та пò за дълго да останеш с мене...