Ти, Многоликата
Многолика. Древна и досежно млада.
По теб погиват и възкръсват пак души.
В гнева стихия си, вълнáта безпощадна,
способна адови вериги да строши.
Познах те: дръзка, непокорна, устремена,
надбягващо се с вятъра момиче,
тръстика колеблива, дъх, вглъбена...
И глас - камбанката със сребърно езиче.
Какво са думите - та ти си Неизбродна!
Подреждам късчета от приказна вселена.
Далеч от Цялото е моята колода,
но пак възкликвам възхитено: Съвършена!
В далечно минало пристъпи тихо в мене.
Как проникна през леда, иглите скрежни!
Пробуди жаждата - изстинала, пленена -
с безценни капчици, синтез от чиста нежност.
Стопли, разтопи ме... ручей станах.
Сега в недрата ми преливат езера
от нежност нечовешка. Сладка рана,
без болка стенеща на друг да я даря.
Погалвам дивите цветя с дланта си блага;
радушна стряха съм за птици заблудени.
Перце е моят дълг към теб, но горко страдам,
щом носиш на лицето си печата "бреме".
Тъй често срещам го, уви. Боли ме
да зърна белези от нечия "Бастилия",
да виждам болката "която няма име",
усмивка в ъгълче, потрепнало с усилие...
Да можех цялата си нежност да прелея,
изтрил печата от лицето неприсъщо.
Опитвам в стих, но знам, не ще успея;
той няма силата на истинска прегръдка.
Къде са думите, най-топлите, най-верните,
магичен лек от тях да сътворя?
Премигва пусто, уж премъдрата Вечерница...
и пак отсрамвам се с безличното: Благодаря!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Людмил Нешев Всички права запазени
Дивите цветя не изобилстват по осмомартенско време, затуй съм му намерил леснината - избарвам едно разтапящо женската душа стихо и тутакси си решавам проблема. За моите похарчени жертвени късчета не бери кахър. Има жертви, които са не само сладки, но и с бърза възвръщаемост на вложеното. Знам, че звучи малко счетоводно, ама туй успях да измисля. 
