Тихи мисли

***

И залезът на слънцето

в позлата

с възхита се любува

на изгрева прекрасен

на луната...

А аз трептя

самотна, безпризорна,

нестоплена от ничия ръка.

Присъдата - да си отида утре - 

за мен е равна на смъртта...

Защото със сърце,

без любовта умряло,

как бих живяла аз?

Как бих живяла?

***

Как стонове

от изпокъсаните

струни на сърцето

безмилостно

ме запокитват

там, където

остана ти 

и споменът далечен,

по който

аз ще страдам

и ще тъгувам вечно.

***

Под синьо звездно покривало

аз болката си искам да забравя,

да укротя сърцето - 

жертват заболяла, 

да му наметна спомен - 

наметало.

И с капка надежда

понесена, 

аз търся

предишната себе си...