Тихо влезе - без покана, през отдавна залостена врата.
Там, където никого не пускам - в моята душа.
Прозорецът ѝ са очите, в които ненадейно и невинно ти прозря,
и поразмъти тъй неволно налегналата в мен мъгла.
А, че се промъкна... май дори и не разбра!
Кой си ти? Какво си? Кой ти позволи?
Да се докоснеш до сърцето и то за миг да затрепти..?
Не те познавах, дори не предполагах
какво във мене ще отключат твоите очи.
Само миг... само миг във тях се взрях.
И какво се случи? - За Бога, не разбрах!
Не разбираш ли, ти си невъзможен грях!
Роди във мене чувство, както феникс ражда се от прах.
Объркваш ме! Припомняш ми какво е да си пак дете,
с чувства истински и чисти, които никой не може да ги спре!
Как да те прогоня, като всяка мисъл ти ми взе?
Как да кажа ,,не" на докосване нежно и леко като със перце?
Така си ми далече... Приближи се! Стъпка само направи.
Още малко, не се страхувай... Нищо, че гори!
В огъня, който ти във мен създаде, ела и се стопли.
приближи се - топлинката трябва да се сподели!
© Любомира Дичева Всички права запазени