Тишина
Пълзиш, надяваш се и просиш
утеха в своята душа,
но в себе си ти все я носиш
онази мъртва тишина.
Безличен стон и болна нежност,
учуден взор, безпътен дъх.
Пълзиш, потънал в безнадеждност,
изпил последната си кръв.
Жигосваш всяко болно място,
захвърлил всичко в пропастта.
Да, всичко истинско, прекрасно,
защото всичко е лъжа.
Защото няма я Луната,
звездите с пъстрите цветя,
Остана само тишината
бездомна, стара и сама.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Ангелов Всички права запазени
