Тишина
Пианото мълчи, не отронва звук,
мехурчета набъбват по клавишите,
отразява луната небесния си лик,
в потайната утроба на огнището.
Вадички дъждовни по стъклата,
на тишината в бездната увисват,
откраднал от светулка светлината,
вятърът душата ми разлиства.
Свито в тъмна тишина, сърцето,
като кученце трепери в нощта,
очаква то светлината, където,
отново ще поникне любовта!
Пред пианото в унес застанала,
в изпълзялата сянка на страстта,
докосвам клавишите възбудена,
от живия спомен, за песента.
Като ромон планински бълбука,
листопадът от есенни листа,
клавишите, убиха въздишките,
заседнали за дълго в тишина!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
