В тишината на отминалите дни,

седя аз безмълвен в този късен час,
вълните плискат моите гърди,

самотен на брега на чуден бряг.
Гледам небето пак с очи,

очи с надежда изпълнени,

а вятърът шуми покрай мен
и аз оставам в плен,

в плен на отминалата любов и отминалите спомени.

Дълго време луната обсипваше моето лице с лъчи,

а миналото като гръм пронизваше сърцето ми.
В бурното море на моята душа

аз плувах без посока и останал само с тъга,
тъга, че може би никога аз не ще изпитам отново любовта.

Гората тихо шепнеше:
"Защо си тъжен ти, нима това не е раят на земята?

Виж ти си като в небесата."
Отговорих и: "Да, наистина това е рай,

но този рай не ще ме ощастливи,

защото аз имах едно нещо в живота ми,

което бе всичко за мен и то се изпари."

Отново в тишината на спомени бавно времето лети,

отново сам с мислите си на брега аз лежа

и чакам морето да ме понесе, да потъна аз в дълбоките води,
водата ще ме прочисти от всички спомени на отминалите дни

и в ранни зори аз отново ще видя светлината през моите очи,

а миналото никога не ще се върне над моята стряха!