Толкова далече, а всъщност толкова близко
Всеки път,
когато закрача сред шумните тълпи
на напрегнатите дни
и се замисля върху несбъднатите сънища
на мрачните съдби
и накрая се намеря сред цветните лехи на градинките ти,
съзирайки ме,
ти прескочи и ела,
независимо кога
и в деня, и в нощта,
отправен към мястото,
от което те викам,
и с нежния стон на песента
докосвай ме, без да искам
и преглъщай на бавни глътки от любовта,
премалял до неузнаваемост
и търсещ чувството набелязано,
но колкото повече наближаваш,
толкова повече се отдалечавам,
страхувайки се от нещото,
което ми предстои,
а то е може би равно на
магмата,
излязла от вулкана
и аз се виждам почти удавена в нея,
и бягам към скалите –
с бялата си нежност,
притворила очите си,
и те сравнявам,
и търся в спомените си,
и горя,
и плача,
и те очаквам
с едно непознато нетърпение
и с една моя непокорност...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светлана Тодорова Всички права запазени
