Толкова дълго те търсех...
С години бях сама,
затворена в свойта самота.
Видимо весела, щастлива,
в центъра на компания бъбрива.
Но щом останех аз сама,
усещах буца тежка една,
в душата ми мъка тлееше
и радостта пилееше.
Дълбоко в себе си мечтаех
с ЛЮБОВТА истинска да се запознаех.
Слушала бях за нея,
как била вълшебна като фея.
Как изгаряла от страст,
сърцата трепкали завчас,
очи с очи да се видят,
ръце с ръце да се докоснат,
тяло с тяло да се слеят,
души, пълни от любов, да се смеят.
Минаха години, след години...
останали блянове и мечти от преди сто години...
сивота и пустота живееха в моята душа,
свикнали да са на сцената на театъра на света,
махах нощем маска, грим, перука,
и единствено се молих аз наслука.
Къде си ти, Любов? Нима не чуваш моя зов?
Крещи душата ми, дано чуе молбата ми.
В един мрачен и студен ден,
съдбата почука и на мен,
с добра вест е дошла,
че любовта при мен се е сгушила тя.
Паника и страх ме обзе сега,
Господи... какво е това?
Толкова е чиста, искрена и добра...
страст струи от нея в нощта,
прелива от нежност и светлина,
изпълни сърцето ми с любовта.
Благодаря от сърце,
на моята вътрешна борба,
че бори се тя до край и възмездие получи най-накрай.
Спокойна и щастлива,
с усмивка на лице, аз казвам - обичай ме от все сърце!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Сия Банкина Всички права запазени
