Толкова си приличаме!
Толкова си приличаме!
И аз, море, съм като теб безкрайност,
а мойте мисли са препускащи вълни.
С душа - необуздана тайна,
в която шепотът на вечността кълни.
Понякога съм люлка на тъгата
и заливът за приземени птици.
На вятъра солен и луд крилата
рисуват върху моите зеници.
Понякога съм бурна като тебе,
вгорчена от подводнорифов гняв,
тръпчива като закъснял молебен,
прошепнат с плам от каещ се монах.
Понякога съм мътно недоверие,
което остри раните на времето
в съдба тревожна, в сложно изкушение,
тъй както ти поглъщаш бреговете.
Когато блесна кротко виделееща,
вкуса на светли чувства опознала,
аз като тебе многозвучно пея -
аквамаринено изгряла.
Щом здрачът спусне елегична вечност
и сее с шепи озвездени мъдрости
и аз, и ти, море, сме тъй далече
на слънцето от сипкавите къдри.
Но есента е още много млада,
затуй ще сбирам медното й ехо,
звучащо в кладите на листопада
и в диплите на сънното ти рухо.
И все ще чакам общия ни час,
за да се гмурна и окъпя в синева,
в която любовта с безмълвен глас
да сътворява твоята душа...
Диана Загора
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диана Кънева Всички права запазени
