Торба
Аз съм лека и тежка омара,
къс небе от Вселената бяла,
ситен прах - на съня ми в кошмара.
И съм капки тъга. Но съм цяла.
Аз съм звук, тишина - едновременно,
все затихвам в балони от вяра...
И съм жива, и вечно съм бременна
със търбух, дето стърже до нямост.
Аз съм бабешка стара игла,
знам до болка къде ви е дребно.
Ако виждах сега да плета,
бих ушила торба за последно;
ще е бедна на къшеи хляб,
но богата на грапави истини,
от които без глас ще крещят
натежали вини, неизмислени.
Ще е пълна с частици небе,
с жарко лято, до дъх безобразно,
дето в локвите ничком чете
на страстта неизменното празно…
А когато торбата се скъса
без да иска, в бодилче от филм,
съвестта ще е куха и късна,
както винаги - Бог ще виним!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Геновева Христова Всички права запазени
